Не съществува спор в съдебната практика и правната доктрина, че със санкционирания с чл.124, ал.1 от ГПК иск може да се установи съществуването или несъществуването на едно право или на едно правоотношение, заплашено от нарушаване, т.е. когато правото е несигурно. Именно защото ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка, т.е. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение, той има правен интерес от предявяване на установителен иск, с решението, по който, тази несигурност в правото ще бъде отстранена. От правната същност на правоотношението, като нормирано от правото обществено отношение, което винаги се резюмира в права и съответни задължения следва, че предмет на установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК могат да бъдат всякакви граждански правоотношения, възникнали по силата на фактически състави, регулирани от отделните клонове на гражданското право. Що се касае до правния интерес, като абсолютна положителна предпоставка на установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, то практиката на ВКС и правната доктрина са последователни, че този интерес винаги е налице, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно, а за наличието на такава несигурност е достатъчно титулярът на правоотношението да е направил ”разумна субективна преценка”. Несъмнено е, че когато противната страна оспорва правото на ищеца, или когато си присвоява едно право спрямо последния, както е в разглеждания случай, несигурността в правното положение на ищцовата страна е и действителна. Единствено при открита за ищеца възможността да се предяви осъдителен иск, правният интерес в хипотезата на чл.124, ал.1 ГПК, от предявяване на установителен иск отсъства.